Победата на юга е била напълно възможна при условие, че войната е кратка. В самото начало въпреки неизмеримо по-малкия си потенциал Конфедерацията има неоспоримо превъзходство на бойното поле. И като се има предвид, че и на север е имало влиятелни противници на войната, то при благоприятно стечение на обстоятелствата от типа на успешен атентат срещу Линкълн или някое голямо военно поражение Югът би могъл да успее. Т.е. вашингтонското правителство би могло и да се умори от безплодните и кръвопролитни опити насила да задържи южните щати в Съюза и да признае независимостта им..
Първоначално заявената цел – сецесията на разбунтувалите се щати е максимално възможния успех за Конфедерацията. Смятам, че Югът не би имал сили - нито материални, нито човешки, както и необходимата морална легитимност за да „завладее” Севера и да осъществи свой вариант на Реконструкция.
Като резултат от войната би се образувала независима Конфедерация и независим Съюз. Решаващо условие за по-нататъшното им развитие би бил въпросът за Запада.
По време на войната Западът остава встрани от основния конфликт, тъй като е доста рядко населен и там значителни военни действия не се водят. Калифорния през цялото време е в ръцете на Съюза, Тексас е опора на Юга, а помежду им се водят основно рейдове и партизански действия /особено в Канзас/. Но при военна победа за южните щати условията на мирния договор биха могли да им предоставяд голяма част от тази територия.
Нека разгледаме двата алтернативни варианта:
1. Значителна част от Запада се включва в Конфедерацията.
2. Западът остава в ръцете на Съюза.
При първия вариант усвояването на територията би се водило със значително по-бавни темпове. Решаваща роля в реалността са играели огромният приток от заселници, бързият строеж на ЖП линии и бързото създаване на единен национален пазар. Условията за това обаче при конфедерацията биха били значително по-лоши.
Бързо индустриализиращия се Север е имал нужда от милионите имигранти, като при това без проблем им е осигурявал работа в заводите или земя на запад. Законът за хоумстедите само е легализирал и се е опитал да регулира един процес, който правителството по-никакъв начин не би могло да спре.
За разлика от това югът е ориентиран към плантаторско земеделие и външна търговия с памук и просто няма достатъчно развита промишленост, която да поеме такъв поток от емигранти, нито пък възможността да построи необходимата инфраструктура на западните щати. И като се има предвид, че южната част на запада е неподходяща за земеделие /нито за памук, нито за житни култури/ то западът би си останал дълго време рядко населен, трудно достъпен и неинтегриран с източните щати.
При втория вариант Западът неизбежно и почти толкова бързо би се развил по начина, случил се в Текущата реалност.
Като имаме предвид горното – т.е. че Конфедерацията не би могла да удържи Запада или ако го удържи не би могла ефективно да го експлоатира, то с голяма степен на сигурност бихме могли да предвидим бъдещото и развитие. Това би било една предимно аграрна страна, с огромно политическо влияние на едрите земевладелци, образуващи една квази аристокрация. Конфедеративният и принцип, съчетан със слабата индустриализация и произтичащата от нея недостатъчно развита транспортна мрежа биха довели до слаба централна власт и значителни вътрешни противоречия. Почти със сигурност ще възникнат допълнителни сепаратистки тенденции – този път на отделни щати спрямо правителството в Ричмънд. Те биха стимулирани и от победилата „сецесионистка” идеология, която трудно би обосновала отказ от допускане на „самоопределение” на отделните щати, след като веднъж е водена кръвопролитна гражданска война в името на това право.
Икономиката би била типичен суровинен придатък -ориентирана към експорт на суровини /памук/ към Англия. Съответно неизбежни са периодични кризи предизвикани от външни причини – спадането на търсенето на памук в Европа, предизвикани от вътрешно английските проблеми.
Реално би се получила страна от типа на Аржентина или Бразилия или в най добрия случай – Канада.
Робството също е било обречено. Духът на времето е бил такъв и политиката на тогавашния световен хегемон Великобритания, разпространяваща своята версия за „права на човека” с не по-малък месиански плам от сегашните САЩ. Англичаните не само, че са обявили търговците на роби извън закона и ги бесели в открито море независимо от флага им, но ги нападали и в пристанищата на неутралните страни, например в Бразилия. Да не говорим, че институцията не е била еднозначно приемана дори от южняците. Достатъчно е да се каже, че и Робърт Е. Лий и Джеферсън Дейвис са били противници на робството. Така, че неизбежно то е щяло да бъде отменено примерно около 1880, само че вероятно плантаторите щяха да си издействат от правителството заплащане на обезщетения.
